***
Ангелите също плачат,
Ангелите също ги боли,
от свойта свяртост принизени,
плачат с Aнгелски сълзи…
ТИ
Ти не си просто този, когото обичам -
то е толкова малко…
Аз те белязах с тежко отличие -
да не бъдеш никога жалък
дори, когато си победен,
да знаеш това, което аз не зная,
да бъдеш по- умен и по- добър от мен,
да се втурваш в света
като в голяма вода
и да го преплуваш до края.
Небето с плещи да удържиш,
когато над мен се събаря
и пак силата ти да не ми тежи-
да си въздух, когато криле разтварям!
Нека някой ме мрази,
нека други ме лъже,
нека ме предаде приятеля-
само ти, ти си длъжен
да си истински като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
върху вярата си те разпънах…
Ти, от моята любов белязания,
върви, без да се препънеш!
Станка Пенчева
Монолог
Разговарям със себе си,
водя монолози
мисля, че така се чувствам добре.
Получавам разбиране,
споделям,
вземам решения.
Защитена съм
знам, че никой няма да ме предаде,
приказки няма да чуя,
неразбрана няма да остана…
Освобождавам се -
освобождавам се oт нечие присъствие,
от неловко мълчание,
от питащия поглед,
от сарказма,
от горчилката в гласа.
От една сълза…
Научих се -
научих се да броя,
приятелства,
любови,
научих се
да стискам юмруци,
да подавам ръка.
Разкъсана се питам -
давам си отговори…
Съд,
съдът на моята душа…
Приятелство
Изчезна. Потъна в земята.
Сега ми звъни среднощ -
събужда ме с новината,
че станал животът му лош,
че вече загива, защото
е жертва на подлостта…
Обличам сънен сакото
и тръгвам към него в нощта.
Той чака на пустата гара.
Небръснат. Измръзнал и зъл.
Загасва в дланта си цигара.
И ритва уличен стълб…
Просветва утрото близко,
а ние, с вървеж разлюлян,
измисляме някакъв изход,
чертаем спасителен план.
А после със дни не го виждам -
да звънне, при мене да спре…
Но аз не му се обиждам.
Разбирам – сега е добре.
Георги Константинов
……
В една прекрасна утрин
си преброих приятелите -
точно така,
както човек проверява пулса си,
сам стиснал китката на своята ръка.
Един, двама, трима…
Да кажем – четирима…
А може би – петима…
От твърдите ми думи
някой се подразни.
Друг не понесе
характера ми мек.
Онзи пък внезапно
ме намрази,
защото обичам и друг човек.
След толкова
общи болки и весели наздравици,
след толкова завои
на житейската река
нерешително изправям пръстите
на едната си ръка…
Все пак някакъв отговор се получи,
си казвам усмихнат и блед…
Цял живот човек се учи
да брои до пет.
Георги Константинов
ВИК
Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме – далечна,
чужда, непозната?
Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.
Блага димитрова
ДО УТРЕ
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша – но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява – но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
1958
Посвещение
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
Веселин Ханчев
За вечният леден връх и краткият човешки живот
Искам да ти изпея една тъжна песен;
песента за краткият живот на човека,
за хилядите изгреви и залези,
които заслепени не виждаме,
увлечени в гонитбата на недостижимото,
за хилядите мигове на щастие,
крехки искри в тъмната нощ,
от които се пазим да не изгорим,
за златният пясък,който завинаги
изтича между пръстите ни,
в очакване на безценният камък,
превърнал се във въглен в горещите ни длани.
Прощавам ти, макар да съм зъл…
Заради това, което ми даде,
макар че много повече ми взе.
Прощавам ти, защото не можем без пристан
в краткият живот прелитащ през света.
Прощавам ти, защото нямам смелостта да те забравя…
Защото мога да преживея всичко …
но никога отначало…
Затова искам да ти изпея една тъжна песен,
песен за краткият човешки живот ,
слънчев отблясък от леденото сърце на някой вечен връх.
Л.Янков
