ТИ
Ти не си просто този, когото обичам -
то е толкова малко…
Аз те белязах с тежко отличие -
да не бъдеш никога жалък
дори, когато си победен,
да знаеш това, което аз не зная,
да бъдеш по- умен и по- добър от мен,
да се втурваш в света
като в голяма вода
и да го преплуваш до края.
Небето с плещи да удържиш,
когато над мен се събаря
и пак силата ти да не ми тежи-
да си въздух, когато криле разтварям!
Нека някой ме мрази,
нека други ме лъже,
нека ме предаде приятеля-
само ти, ти си длъжен
да си истински като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
върху вярата си те разпънах…
Ти, от моята любов белязания,
върви, без да се препънеш!
Станка Пенчева
Монолог
Разговарям със себе си,
водя монолози
мисля, че така се чувствам добре.
Получавам разбиране,
споделям,
вземам решения.
Защитена съм
знам, че никой няма да ме предаде,
приказки няма да чуя,
неразбрана няма да остана…
Освобождавам се -
освобождавам се oт нечие присъствие,
от неловко мълчание,
от питащия поглед,
от сарказма,
от горчилката в гласа.
От една сълза…
Научих се -
научих се да броя,
приятелства,
любови,
научих се
да стискам юмруци,
да подавам ръка.
Разкъсана се питам -
давам си отговори…
Съд,
съдът на моята душа…
Приятелство
Изчезна. Потъна в земята.
Сега ми звъни среднощ -
събужда ме с новината,
че станал животът му лош,
че вече загива, защото
е жертва на подлостта…
Обличам сънен сакото
и тръгвам към него в нощта.
Той чака на пустата гара.
Небръснат. Измръзнал и зъл.
Загасва в дланта си цигара.
И ритва уличен стълб…
Просветва утрото близко,
а ние, с вървеж разлюлян,
измисляме някакъв изход,
чертаем спасителен план.
А после със дни не го виждам -
да звънне, при мене да спре…
Но аз не му се обиждам.
Разбирам – сега е добре.
Георги Константинов
……
В една прекрасна утрин
си преброих приятелите -
точно така,
както човек проверява пулса си,
сам стиснал китката на своята ръка.
Един, двама, трима…
Да кажем – четирима…
А може би – петима…
От твърдите ми думи
някой се подразни.
Друг не понесе
характера ми мек.
Онзи пък внезапно
ме намрази,
защото обичам и друг човек.
След толкова
общи болки и весели наздравици,
след толкова завои
на житейската река
нерешително изправям пръстите
на едната си ръка…
Все пак някакъв отговор се получи,
си казвам усмихнат и блед…
Цял живот човек се учи
да брои до пет.
Георги Константинов
